Какво знаете за...

                              (Юбилейно приветствие на ръководителя на клиниката)

Скъпи колеги, приятели, мили момичета!

         Тези дни се навършват десет години, откак във Военна болница действа гинекологична клиника.

         Звучи елементарно, но само на пръв поглед.

         Десетте наши години се вписаха в малко особен момент за медицината. Не за българската медицина, а за Медицината с главно М.

         Нещо става с Медицината, скъпи приятели. Нейният масивен, трудно управляем кораб е напрегнал всичките си двигатели и прави тромав завой на място.

         Днес повече от всякога хората не искат да боледуват. Ако боледуват, те държат да получат непоклатима представа за точната причина на болестта си. Ако се изследват – държат процедурите да са регламентирани като годишния технически преглед на автомобилите им. Ако се лекуват – държат лечението да е стандартизирано, еднакво навсякъде и пределно предсказуемо, като кухнята на верига за бързо хранене. И най-вече, нашите съвременници държат в никакъв случай и по никакъв повод да не умират.

         Това е световна тенденция и тя има своята желязна логика: предсказуемостта е ключ към безопасността, а оптимална предсказуемост предлага именно Макдоналдс. Акцентът се измества от homo sapiens към машината, защото кой, ако не машината подлежи на уеднаквяване и стандартизация. Машината се поставя на разположение на болния, болният е на разположение на машината. Все по-слаб и неусетен става контактът с другия човек – онзи, от когото се очаква да лекува и да се грижи.

         Ето в тази обстановка ние работим вече десет години. И знаете ли кое е най-важното, което сме постигнали за тези десет години?

         Най-важното е, че съумяхме да не се подхлъзнем по плоскостта на най-малкото съпротивление. Нашите болни ни гледат с очи, където четем признателност – и същевременно безкрайно учудване, че ние не сме стандартното нещо, което те са свикнали да намират. А същевременно сме именно това, което са търсели. Почти парадокс.

Скъпи приятели,

         Държа да изкажа колосалната си благодарност, задето съм част от този щастлив парадокс.

         Причините за парадокса сигурно са много. Засега съм успял да осмисля една единствена.

         Имам отреденото на малцина щастие да работя в продължение на цели десет години с личности, с човеци – и ако сме постигнали нещо, трябва да търсим причината именно там. Друга причина не виждам.

         Съвместната ни работа през изминалите десет години бе удоволствие, чест и гордост за мен.